sprenger&institoris

ЕДНО НЕНУЖНО ПРЕД-ГОВАРЯЩО СЪОБРАЖЕНИЕ КЪМ

"АФЕКТИВНО И ШИЗОФРEННО"

… Ний, мое дете, Sprenger & Institoris, кълнем се пред теб, със своите сказания

не искахме да те гнетим, или пък – да разстройваме невинния ти сън; а от

висотата непомерна на своите безкрайни задължения към Теб, върху която

длъженствата и попрището на самата Инквизиция /свещеното изследване/, 
поставят нашите самотни умове, решихме да се вгледаме в безжизнените, 
но също тъй – безсмъртни – начала, дето във нощта ти вдъхват страх,

дето хлад от майчината гръд навяват,

дето в менструална кръв превръщат чистата и утринна роса,

дето твоя мед в елей от арника и тис преобразяват,

дето претворяват в гной, за теб, кърмата,

дето твойто лято с вкус на сяра напояват,

дето двата бряга на всяко уравнение разделят

със солени езера безбрежни,

дето очертават пред лика ти

линии от длани на отрязани от твоя глас ръце, и

дето трелите на твойта свяст

със гласовете на пиявици запяват, и

дето на твоята невинност, лицето напомадват

със плесен, стара жлъч, ръжда, катрани,

дето всички формули на радостта ти заличават,

изтриват квантора на крехкото и битие

и всяко име свято на някоя твоя сълза…;

във всички начала на нищетата – на съществото ти – финали, ний, Sprenger &

Institoris, вгледахме се и прозряхме – не следваше, не следваше и – трижди –

напразно си се гмурнал на биването в тая плоска, плоска – сякаш – вдлъбната –

безкрайно, полоса…

В ПОТТА НА НЕКРОЛОЗИТЕ

...тъй както, и понеже завистта начупва ми душата; и с триъгълници, пирамиди,

със кристали и шила извътре ме боде, по-остра, но прогнила и от суета, дори;

запявам песента за славата ни разболяна, от изключваща дизюнкция – по-строга,

по-вкопана до корен – надолу, във лепкавата кал на ум, неепистрофиращ нивга; та

в изкопа на слепи тетики – безброй – аз жалката си власт да впиша…

…И в мисъл за смъртта, все по-тревожно устните треперят; подобно некролози,

чреслата се потят във зноя циротичен на безсмъртни празноти; със детски бяс

запращат най-незначещите имена нагоре, към един невидим връх на мрака; все

по-високо – към хладната повърхност на нечии очи от пожълтял гранит…

БЛЯНОВЕ НЕСВЯСТНИ НА ГРАНИТА И СОЛТА

...и нека неродени си останат несвястните ми блянове, а сбръчканото огледало,

съсухрено и вяло, с живачните си устни и вехтото лице, към древности небивали ме

тегли, нека; и всяка моя вечер – поредната, последната, напрегната, протяжна,

тягостна и генерална репетиция за гроба ми – ареопага на къртици побелели, бива,

нека...

… че трябва думите на твърдата си кръв – червено стъкло натрошено – да сричам по

рецептата неразчетима на афекта си – да вниквам, диря и разчитам упорито в руното
му тайни някакви, безсмислени като подземни хвърчила…;

...или солта и хладните гранити в сърцето си да стривам за капка нетварен елей,

за шепа мъгла благовонна...;

...или превръзките от кървавите женски удове на бурята, изхвърлени, и след

отчаяно очаквания свършек на едно безкрайно, знойно пладне, да пера…;

развлачени, да ги изпридам вечно с чекръците на сляпата луна, да ги навивам на

тежки кълбета от кадмий, волфрам и титан; на своята душа, окото от черен седеф,

с треперещи ръце да омотавам…;

с намордник от млада стомана, назад радостта си зъбата да водя – към едрите,

вишневи, меки гърди на сочната вечност – нека бозае – и с хиляди усмивки, като

порезни рани, лицата си безбройни, нека украсява.

ЕТЮД ЗА ПРАВА ОГНЕСТРЕЛНА ФЛЕЙТА

На злобата ми в непочистената цев, във гърлото, носталгия, излята от олово и

кобалт кънти; като птичи полет на жизнени нагони хвърковати;

сърцето ми почернено остава, окадено с мазния нагар на острастена хлад; от лепкавия
неин желатин, във мен се буди потрес – нищото в утробата ми проиграва –

с глас на бухал, премъдрял в нетрезво въздържание – всевиждащ, глух, но сочен –

глас, отекнал надълбоко и навътре, надалеч, извечно…,

превръщайки

душата в дроб с един възможен знаменател –

нула, зейнала като отворен гроб...

Едно хрипливо "Да" – със нокти оголени, с отекли криле, каца върху твоя лик със

гняв; до хладната снага на твойта нощ карбонова се спира... – "Да", от твоето

сърце, със пренатален шепот, в присмех произтекло…,

превръщайки

душата в дроб с един възможен знаменател –

нула, зейнала като отворен гроб…

ЗА СТРАСТНАТА ПЛЪТ НА СТОМАНАТА

От дъха ми изковани, сплитат пръсти ветровете в моите гърди, във тия мои железа

изнежени изправен стоя настрани, мисълта ми като прилеп се люлее – пред очите

ми лети – и с грохотен тътен прелита пред мен стоманата на нямо време; и жадно

дъвче мигове със стъклената челюст от криви остриета – притихналата топлина на

многолетната ми плът пробожда – в тъмен тунел ми превръща сърцето...

...стоманата въздиша, трептяща от нега…

от мириса и на снага възбудена, уплашени, се прилепите разлетяват, всеки понесъл

във своето гърло по бучка земя към небето; всеки във ноктите стиснал по песен –

без ритъм, без метрум; без ноти, без думи; без лад и без тон – изтичат в реката,

оскъдни и крехки, всички утехи – и своите вени отварям за глътка мастило.

ЦЕПЕНИЦИ, НЯКОЛКО – ФАКТИЧНО БИТИЕ –

ЗА ТВЪРДО ГОРИВО

Защо във ноздрите си алчни, трептящия живот да вдишвам, занемял; та уж да

трупам вечност в душата си жадна – за оттатък смъртта – по-напразно е,

по-безсмислено и от тежкия грим на мъртвец – битието безвременно – да

разцепвам на дни, и парчетата от него да заделям, разтревожен от мътния студ; 
дето със вкус на тинеста кал, очаква ме там…

…или пък, в пъстрата дъга на разпръснат в етера, мазут – зноен, остър, лепкав

като женски сок; да се с някакъв цвят, невиждан във никакви спектри, се сам

нарисувам; до несвяст да се опивам със течно стъкло, или пък, облян със парфюм

от мускатово орехче и някакъв задгробен амоняк с познатия резлив аромат, да будя

пориви и страсти, похот и съблазън, във, иначе – невинните, особено – на

мъртъвците – тихите сърца?;

...или пък – в блудкавата, лепкава, страстна мъгла – по-ленива и от пепелянка в

припека – в безброй ноосфери, по грязните мрежи – с лице, но без лик, със образ

без образец; да се оплитам – да седя, неживея; ламариненото си лице –

поцинковано – от корозия изприщено, да съзерцавам; или пък – по полянките, по

горските пътечки, да поема – атоми да си бера, като кокичета и теменужки;

…или към нищото да свърна пак – към древната си тенекия – продънена, ръждива –

на моето сърце; към мисълта си – чужда и далечна; мисълта, от червей стоглав,

надиплена там – от червей упорит, с безкраен апетит за крехкия злак на сърцето;

за нежната шума на черния дроб, за свежия свитък листа на далака, за упойката

хладна на жлъчния сок, за мекия, лек паренхим белодробен… – хем да си гроба,
с фенолфталеин да прелея – алено да грейне яркото му Ph?..

… добре, добре ще е, да можех, над своята пропаст бездънна, сред чиито остри

скали съм роден; своето, като незнайна фигура на мисълта – единствената фраза,

смислена, на някакъв език, създаден само нея да повтаря – своето, от най-далечни

морски мили, пространство, дето соча, провиквайки се; да изкажа: „Ей там, ей

там, в оная далечина съм аз роден!”; да можех някак си да прелетя го; и, над

острите ждрела на местности карстови; понятия – безлюдни, запустели – да се вия,

та на гордостта, пършивите венци да си надяна – извисена нависоко, като прахта

по черен, глух път, ветровит; що никъде, особено към вечността – не води…,

… освен към спарените курници на инобитие, нацвъкани от редки, мазни, топли

цифри, понятия и думи; форми и конструкти;

…по-празни от сухите полюции на кухи ветрове…

В МНОЖЕСТВЕНОСТТА НА НЕЖНОСТИ ОЛИГОФРЕННИ

Смъртта пак гони ви един към друг, и към прегръдка във прегръдка – вашите сърца,

та дано се слеят и забравят, миг поне, за нея; а тя до вас стои и от порите на

мрака се наоколо процежда; множествеността, обаче, неподирена, на твоето и

неговото вечно „две”, едва ли някак, във монада жизнена и блага, подвластна ще

ви стане… И как нозете на душата му със своите коси да триеш, да обхванеш,

тялото разкъсвайки с целувки; през устните ви вече не сладки дъхове ще се оплитат, 
а два самотни, тъжни гущера, зад слепоочията сврени, до петък-вечер да кротуват…,

ще плъзнат през гърлата ви, ще се опипват, друг – другия и всеки себе си с

треперещи езици – в развратна самота, в олигофренна нежност…

А от дверите, разтворени широко, към екарисажа на греха се пак разнася повей, за

който всеки миг е петък-вечер, така прохладна и приятна – за младите любители на

тъмнините…

ПЕСЕНТА НА КЛОАЗИНИТЕ

От любовта по-алчно нещо знаеш ли; от онова сърце, което нощем броди и по пътища

и стъгди обикаля, когато из всяка сълза се нов левиатан зачева, и писъкът крилат

на самотите във душата ти се вбива – и те гони пак

по правата линия

по релсата на гнета

по коловоза на безсънието

и като малка златна сфера

из тъмнината те търкаля

и разминаваш се сияейки

като безброй червени светофари

всеки грейнал в своето “Inhibitum!”

…и подтичва подире ти цялата свита от

вълчи сестри и

призрачни птици

на пометничета гласове

пиянски песни

на клоазини

и мани забравени

всички сами във Нощта

по-безлики от утринна виделина, единствената, дето на обесените, що се горе,

върху хълма, полюляват, състрадава… и не, веригата да прегризеш не можеш, със

мраморни зъби и устни – черници окапали…, и все за обич, от биволска тор

избуяла, ми пееш…; аз чувам пламъка във нея, и тая вечер всички сребърници ще

изпием, заедно със неговите тембри…

ВЪВ ТРЮМОВЕТЕ МРАЧНИ НА ТВОИТЕ ВИТИЕВАТИ ГЛАСОВЕ

... внезапно времената, захващат да изсипват твоите случайни знаци; изсипват ги

навсякъде, изтръгнати от тебе – та нека вятърът натам, към свой един наистина

пределен хоризонт, прострян отвъд, дори, един тъй непостижим, далечен, на нищото

и неговото малко братче-Битие, континуум, дори с инфинитезималното несъизмерим,

ги води – отвъд substantia-та моя nigra, положил своята внушителна снага –

посоката ми сочи, към локрийските разпеви на полети витиевати, на пъстри гласове

– когато раждам се отново, в най-скръбния и мътен ден, се бавно утаявам – нали

Началото е върнал се във себе Резултат..., но мудно плуват по реките ми, по

моите солени езера, опровержения безлики, и покрай всички ни, надолу – към

тинестото дъно на единствена безсъница, там дето в трюмовете със подправки,

нечие нерадо ratio блуждае, и празните, но злачни доказателства едва поглъщат...

...

през древни времена към камък с надпис – формула-инсолюбилия, затичах се на

нейде...

НА СТРАСТТА ПО СТЪПКИТЕ ДАЛЕЧЕ, В ПЕПЕЛТА МИ,

РАЗЧЕТИМИ

…щом гнилите зъби на твоята нощ, разкъсват те цял, а коравия и дъх, от мрак отлян,

те подмята във своето гърло, изпълнено от мътна глъч – а тия лъчи от очите ти,

за които е невидима искрящата, неистова, на мрака, тежка белота; и повици към

другите за блуд, разделят те на две, и сетне – те кръстосват и, разпнат, цял

разтягат – та свличаш се надолу и назад – че няма очистение без грях, ни

покаяние – нахлуваш в тинестата дупка на мечтите, във калния им извор, тъй

безсънен и дълбок;

а стар пияница по пътя ти, уплашено крещи, че безвъзвратно изтичат реките;

та гневно блъскаш се на битието във стените, със ярка плесен слънчева, покрито;

пробивай с яростни перформативи на измамни клетви, около тебе тия смисли – на

жълтата злоба празни черупки, в мъглите на страстта, от гнила хартия ковани –

спаси ме, ти, едничък пожали, че няма Господа от мен да ме избави...

ЛЕМА ПЪРВА ЗА ПОСЛЕДНА САМОТА

… и когато слезеш долу на земята, по лианите на младите звезди, на тъмнината,

накичена богато с черно злато, самотата своя докажи, и хилядите и очи затворени

полека разтвори, та сетне дланите на многоръко слънце да трошат лазурните

гранити по лицето на твърдта небесна – по склоновете хлъзгави да се търкалят на

моето сърце, изваяно от крехък стронций, непристъпно, със сълзи от тежка вода,

упоено; по кожата на светлината кротка, белокоса, но невръстна… – при мен я тихо

за ръката доведи – като изгубено дете – на болестта във маранята гъста,

напластена – раздипли и помести я – и отново ме зови – търси ме пак във пещерата

на деня...

КЪМ ГРАДИНИТЕ НА ПРЕМОРБИДНОТО – ДАЛЕЧЕН ПОВИК

…и моята сянка ти не догонвай – по пътя неверен, тревясал, безрадостен, есенен,

пуст и самотен, последен – не тръгвай след мене; страхът – конвулсивно-потръпващ, 
бъбрив и безсънен, със смъртта за ръка ще те хване – към ръба аз вървя – а те
ще те спрат; очите ти нека ден още погледат света – не пропадай след мен.
И цар в тях, жесток, нека бъде хладният гняв, и дивите охлюви яростно нека
в тях заблестят, разпилени в полята на злото; похот разкъсваща там всяка нощ 
да вилнее – не тръгвай след мене, подир мен не пропадай.

Във спомена ти моят образ – пъстър и жив – нека отново ридае – той сега да те

спре – не отивай натам – и твоите окови скръбта ще свали; а вятърът мил, с

ръцете гальовни, срещу тебе възправям – назад – да те тика – махни се сега, от

ръба отстъпи.

Не тръгвай след мен…

ДИАЛОГ МЕЖДУ БЛЕДОТО УТРО И ПЛЪТНИЯ МРАК

Нощта:

Аз най-красивото, най-нежното дете ще ти отнема – гъбата прекрасна и червена на

твоето ефирно зарево, ведно със цветовете тлъсти на погребана дъга; и биволите,

упоени от моя гняв рожден, препускащи и побеснели, ще сурна на вечния ти страх

от тъмната страна.

Утрото:

В невидим саркофаг от светлина, роса пустинна, маков цвят и имена-хоругви пред

армиите мощни на утринни зари, скръбта ти ще положа, а после ще те пратя в

безметежен сън, а ти сега поспи...

Нощта:

Токсично е мълчанието ми, а тишината – черен татул избуял; в душата ти аз

времето ще вкаменявам; със тежките павета негови, полето ще застеля на твоята

сърдечна, най-зелена шир.

Утрото:

Бъди спокойна – сълзите ти във лакримариум смарагден ще сбера, от китките на

нагла тъмнина, бедрата ти ще браня; единственото кърваво на ужаса око ще заслепя

– завинаги – за тебе, с мрака хладен, похотлив и черен, по-буен от млада шира,

от олово по-плътен, дори; а ти сега заспи, заспи...

КОНФАБУЛАЦИИ НА ЕСЕННИЯ ВЯТЪР

Безпаметен е есенният вятър – за година, дори да запомни не може ни шумка от

габър, ни шепа със пепел и прах; на есенния вятър безкрай логическата памет е

болнава – във нея липсва спомен за един, поне, отронен цвят, та той, дори за

зрънце морски пясък няма място в нея; от първия сняг на октомври не носи и

снежинката последна, та в жегата и маранята лятна, тя да го дари със атом хлад…

Твърде тясна е на есенния вятър паметта, но неговите пръсти, пък, са тъй широки

– милиони отронени листи, всеки миг изтичат през тях… Във есенния вятър има яд,

за всичко, що забравя, че е носил и развявал нявга, той яростно измамни спомени

кове: на мъртвите треви с перата, посърнали във жълто; с лъжовното memento на

въздушни йероглифи, трескаво и нервно свойте мемоари по твърдта небесна драска,

редове на текстове безкрайни трепетно оре, но после, даже странната си

писменост, от своя крехък ум и памет наранена, той отронва... Той, есенният

вятър, само воля, несъзната, бясна притежава; по-точно – безкрайната си воля да

забравя…

КАПКИ ЧЕРЕН МЕД С УХАНИЕ ТОРПИДНО

...щом бялата кръв на луната приижда към нас –

във името на плачещ гарван ме търси –

ще те крия от нежния ропот на смъртната пръст, в мълчание на вълк ще те изравям –

от неговите сълзи ти лика ми изгреби.

През чистото око на звяр ще те зова, в синтагмите на светлината в теб –

хвърли по вятъра след мен едно катранено перо…

…кристалното море на нищетата в капка мед, солен и черен, превърни –

на тоя гарван във сърцето мойто ratio нерадо лакримариум издяла.

Доживявай ме вечно през острия ден – във атома на мрака аз докрай ще те събирам –

в гнездото на ридаещия гарван –

ще пея за тебе сред кроктата обич на огъня, в който те сричам –

разкажи ме в дирята небесна и скръбта на птича перушина…

… в душа на гарван ме търси...

КРИВИ СТРОФИ ПАРАТИМЕН СМЯХ

Ято мъртви имена във облаците се зарейва, по реката отразени – пълнокръвно,

неотклонно, леко... Нощта възправя се, невидима за колабиралия град;

и сутрешно кафе кипежа си надига към предел необратим – леко, съвършено

сдържано, спокойно; сутринта начева време за любов;

...и тогава светват в нишите на страх оголен, омрачени, очите зли на плъх

настръхнал, що усмихнат ръфа на твоя смях прекършен, нишките най-тънки…

…А горестта до тебе ще доплува, с нетихите води и тембри на празен мелодичен

примитив, та нека той поне, запре копитата на твойта мисъл, свличаща се бързо,

към ръба на пропасти от паратимен смях... ;

а утрото поражда зов за обич –

... изхвърли в геената на твоя гняв ковчега плесенясал на клето състрадание,

окаменено…

...и спомени безпомощно се нижат – "подавам ти ръка" – във строгите и алчни

строфи на поема, никога не бивала във думи значещи и мили, въплътена...;

в неръкотворната виделина отново повици към свобода отекват – подобно на децата,

чревоядината нейна аз надушвам, а уродливият и път минава като полет на отровна

пеперуда през болни и обсебени сърца, вината своя непознали…,

нали и аз съм като тях…

Понякога, накрай обаче, душата своя зов разбира, и поетите проклятията глуповати

вписват срещу нея в невидимите libri на странните си страсти, със острите

писалки, изпълнени от блудка жлъч…

…А нека даже думата, с красивия, неведом образ твой, витаещ, цветовете на

забравата опраши, без дори да остане фонема от нея да свети, подобно спомен за

собственото свое рождество; а твоето младо – и хищно – лице, нека с тих съсък

погасне – като здрач вечерен, давещ се във майчиното мляко, в кърмата лепкава на утринта...

НА КОРАБА НА ТЕЗЕЙ

…дори не искам да съм слово, ни в песен, дори, не ща да пребъдвам; подобно нотен

знак сгрешен ме заличете... Нека бъда приятел изгубен, що нощният дъжд,

безутешен, зове всеки път. Нека огледало бъда – прашно и мръсно, забравено –

на самотата в сърцето ви – стая невидима нека да стана;

иглата студена, с която морфинът в кръвта ви се влива, и клечка последна във мокър кибрит...

И свещ във ръка на дете, което смъртта не разбира, нека да бъда; глас в

манускрипта на вятър, и тон, съвсем недоловим във някакъв мелос, сладко-горчив;...

…пламъкът млад на пожар, обладал на греха, по стар и от Хаос, стрехите; като

свредел на злото навеки смълчан, уморен, през душите ви нека притихнал заспя; в

паметта ви – мъгла ефимерна – нека изчезна безследно;...

Свръхптица съм аз – със своите зъби, що птиците нямат; свръхптица – самата съм

любезна тъмнина, разперила над младенците ви заспали, своите крила, от взори

нечисти и скверни, от похот и мръсни ръце, която ги пази; лик изгубен на

слънчевата слама, из етера на химни и енкомии незнайни, разпиляна…

Аз съм рог, от дъха на пръстта надуваем; и дума, притихнала в речник на мъртъв

език; гръдно зърно на момче, мъртво листо, зорко око и бяло петно…, но…

… това, което беше, аз не бях…

ОТСАМ ЕКЪТ НА ГЛАСОВЕТЕ НА НЕСРЕТАТА

...Тъй кaкто сълза се безмълвно разцепва в лъскавото острие на гъста нощ, по

ледовете крехки на плахата ми радост пристъпи; над моята бездънна самота зарей

се; в последните лъчи на вечния, един-единствен и безкраен залез, отвъд

разкъсаните хоризонти – бинтове провиснали, окървавени, на моя разум се плъзни;

като изгубен денарий в дълбините ми тихо потъвай, безкрайно; със хладен звън във

несретата моя – тежка, белокаменна, няма, пред моите двери, навеки зазидани, ти

застани, и в буйното руно на страха ми завит, към блага гибел призови – молбите на 
сирените, протяжни, разнасяй със дорийските напеви на нощта – като с гласа на мъжка 
птица, в клоните на дивата череша стенещ – щом брат ми заплаче за мен;…

в нажежения кортекс, до бяло, нейният плач се преражда и снася своите кухи

лисичи яйца – като спомен за извори стари и злачни поляни…

или пък лъвица в сърцето ридае – майка ми се мъчи пак да ме роди – във пръстеното ложе
на люлчиния гроб…

… Бездомна пчела изгнанието си свято възпява – нейде душата ми дири пияната моя

сестра…

… В руините ми тихо и глухо бухал витийства – духът ми далеч от сърцето избягва,

на моя баща…

… Ръжен клас умира в полето – наистина, моите дни са трева…

ПРЕД УЖАСА НА ИЗХОДНОТО СЪСТОЯНИЕ

Елате при мен, отци на тъгата ми…, вий, дъщери, из твърдта на плача ми родени,

синовете на моята скръб, елате при мен; при мен се върнете, всичките рожби на

есенно-жълтите горести мои утробни;

И ти, царице на фобиите първи, пак ме споходи, във було непрозрачно на витален страх; без вас съм пуст, изпълнен с жажда; аз празен съм без болестните начала…

Във изгрева туптящ, червен, на мойта кръв елате, навред разлейте се из мен...;

тишината ми до края изпълнете, в безмълвните предели, във лоното на моята

полярна, снежна нощ; от всичките реки на моето мълчание – към мен се процедете – към гневното сърце на мисъл подивяла...

И с огнен сърп, във жаркото разковниче на адската нега кован, към гроздовете

горки, напращели, на презрелия ми крясък, към ширналия се далеч пред мене, тежък

мрак, със ярост замахнете...

ПИРЪТ РАЗМИРЕН НА ВСИЧКИ ГЛАСОВЕ

...Във тихия ти спомен сетен, пред погледа ревнив на сгърченото в ярост

огледало, отново в тебе нека да повярвам; и там и тук ще бъда пак – сигнал

тревожен на последен зов, по нервите на нежността ти, разпилян…

…Във времето, като стъкло сурово, отмервано във нас и потрощено, парченцата от

думите сподавени, безмълвно да засветят, странно, ще оставя пред погледа учуден

на Нощта, на вечността в ръцете жадни...

Замълчи сега... и в устните напукани, размирни, на пируващите гласове, ме скрий…

КОНСОНАНСИ НА ТЪГАТА

…душата е няма сибила; на брега на реката седи и камъчета хвърля в нейните

мъртви и тъмни води; а тъга и вещаят вълните; и мрачният речен кристал, пък 
радости безброй не обещава; замира прорицателката стара на рибите в очите,
разплакани пред нейния самотен лик; разстроеният поглед в леденото руно на
водата сезавива; а тинята е мъдра – за туй, което не може да изкаже, за него си от
дъното мълчи… Ранена профетиса е душата – лежи, в брега забила сбръчкано чело,
а по безкрайния си гриф и своите струни безброй, реката консонансите нечувани,

напълно съвършени, на скръбта и горестно реди…

Душата жрица е на божество подземно; с прерязана артерия, кръвта си – мастило

кипящо пролива, дарява цвят на сетен залез на изтичащата речна хлад…; душата е

няма сибила, единствена прозряла, на ридаещата смърт, в най-клетата, дълбока

полоса.

НА НЕСВЯСТНАТА МИ ДРУГОСТ, ПОРФИРИТЕ ОКСИДНИ

…Да можех да живея като къс желязо, в ръждиви порфири оксидни,

облечено леко; да бях парче стомана, голямо колкото младенчески

юмрук; да се топях в земята бавно, да се превръщах в хладен земен сок…

Да можех миг, поне, да поживея като черен и тежък метал; на тихите

стихии докрай да се раздавам; като меч, пирон или подкова да

пребъда за секунда само; студената ми гръд да кърми тишина…

Да се превърна в разковниче звънко, гръмко да пея – отрок пиян,

додето тежкият чук на ковача, плътта нажежена целува; да стана

парче от верига, забравено в пустинята, далече; ръжен да бъда, в

усмивките на огъня безбройни, своя крак набиващ смело; черен

котел за омайно и лудо миро;… воински шлем или гнездо от тел за

някоя самотна птица непозната; да можеше топор да бъда, лъснал

лице като момък засмян…

…Да можех като къс желязо да живея…

ЗА ГОРЕСТНИЯ ЛИК НА МЕСЕЦА УМИРАЩ, РЕМЕДИИ

ФИНАЛНИ

…От бодлива тел утробата е изтъкана, на моята рождена тъмнина, от мътни кърви в

нея съм заченат във инцест екстазен; вълни от лъст и грозна похот в бреговете на

сърцето ми се бият непрестанно, пъстри камъни уронвайки от тях, тъй както

сянката на старата Земя безспир разяжда на умиращия във последната си,

най-печална четвърт, месец, горестния лик…

Ти изтръгни ме на неистовия прилив от ръцете и с кристалните ремедии на нежната

си чиста самота ме изцели; и раната горяща на мойто отчуждение – ела, промий и

заличи – покрий я със сълзите си лъчисти; сбери със длани на моето страдание

финално, цветовете, и в хоризонта на разлъката, във мен пламтящ, със мъката си

хладна погали ме, дорде безмълвен не затихне всеки страх...

ВЯТЪРЪТ ПРЕЩЕДЪР НА ОБСЕБЕНАТА НИЩЕТА

Зад камъка тежък на мръсна килия последна, дълбоко надолу във гроба-живот – тук

братята мои пируват, Любов, на Нощта със децата, с пияния мрак. Аз чувам, пак

чувам във тях страшния вик на древните зли самоти из сърцата – безсънни те идват

– тълпи и слепци; от прокажени – с медни звънци – безбрежни тълпи. Те идват –

тебе да търсят, Любов, и пеят пак твоята песен, от сетния хрипот на ужас

предвечен изтръгната, от всички времена, по-стара, даже. И вятър токсичен щедро

се лее пак в нищетата им, тихо – от дълбоката паст – облещила змийски очи – през

сребърния танц на риби зли с мъглите на нощния град; и чакат – за тебе Любов.

Пази ги – свирепа, по-кротка бъди, и бесния си кървав аромат – във музика

покрий.

И шепа детски смях и тишина хвърли им във очите, от есента на плач последен,

гóрко насъбран...

КЪРВАВИТЕ УСТНИ НА МОЙТА ТЪМНИНА

Гласът на тъмнината навътре и далече в мене отведи и заключи, зазидай; а този

злак безсмъртен – на всяко отчуждение избухналата резеда, със шепот и свежия дъх

на коноп, хиацинт и исоп, разлюлявай до корен.

И мрака във мене, неистов, заглуши със алтите на чистата нежност, летяща по пътя

отъпкан на древната радост, и весело тичай във нея; с копнежа по твоето име

любимо, лазурите далечни на моята тъга запълни…

…И с устните си плахи, моите кървави устни целувай; на мойте каверни дъха

безотраден, в съня си вдъхни, погали го; във моето отроческо мълчание навътре, в

дълбините на съня младенчиски се приюти…

Със китка ветрове най-светли, страха ми разкраси; лудешки смях пусни да заиграе

в пространството на моя череп – интактно, девствено и празно, обречено да се

изпълни с теб… С усмивката на дива, пролетна река, преляла, името на злото в

мене заличи…

Дай веселие и радост да дочуя, мощно резониращи по всичките ми кости – съкрушени

да кънтят…,

…та нека с камъни изпратя мисълта си меланхолна, болна, в нейните мрачни дворци,

далеч подир безжалостната, смъртна нощ; във нейния самотен пир на горест,

смазана нека издъхне, мъртвешки пияна… Утеха във сърдечните ми лабиринти посади

и всички кърища безкрайни на моите тъги витални извърви; върховете на скръбта ми

покори – мъгливи, стръмни и

стопли ме…

ПРЕРЯЗАНОТО ГЪРЛО НА МОЕТО БЕЗСМЪРТИЕ

Под кървавата вълна и артериите продрани на разстроен залез, под небесните

миазми на изгрева неканен, гълъбите градски, бесни и беззъби, по надгробния

сенчест асфалт обикалят, без да знаят че са зли, и без да знаят, че са гълъби,

дори.

Пазачът гробищен с прерязаното гърло на пейката си все така седи…

Майка със буца разплакана плът във количка до мене минава край гроба на нечия

личност; всичко умира – тя знае... – всичко е смъртно – до край и безкрайно –

във тяхната воля, и в името на тихата ми плесен, по скалпа ми издраскан,

избуяла, заклинам те, от своето сърце освободи ме – безмилостно и ласкаво – ти

пожали ме, избави; от твоето единствено, последно, екстатично:

„ТИ”

ФАЛЦЕТИ НА ПОМЪТЕНИЯ ВЗОР

Сякаш за обречени хулители накладени, огньове зли по тъмните пустини на сърцето

ти лумтят и черни котли нажежават огромни; връз пламъците врящите из тях зарази

избуяват; и със съсък змии невидими разтварят паст и в оргия отчаяна се вият,

хапейки се, втресени; а всеки атом от дима аморфен пищи протяжно с хиляди

фалцети, по-страшни и от на самото Зло, вонящия венец, че

…почва, почва, сестро, вече, цирк огромен на бесовете, в главата ти, разцъфтял;

и вечер след вечер, дъще, изнася диви представления незрими – по всичките

порутени палестри на твоя незатихващ и потресен ум. И всичките вкупом, дращят

унило и страстно с изострени, хиляди нокти отвътре очите ти, гърчат се пред

пламналите двери на твоя мътен взор, подобно ларви кръвожадни...; та затуй и ти

навеки, даже във безкрая, подир него и отвъд, със вълчи вой и крясък, за всичките
пометничета, из блудството с настръхналия мрак родени, ще заплачеш…

...виновен съм, виновен, загдето прогоних неволно на твоя смях светлината; и всичко
в изоставения дом на радостта ти ще засипя с мека пепел от плача си… И трелите
печални на твойта празнота със черни невми ще изпиша в нашите сърца; сетне тихо
в мрачината там ще заживея… По мътните стъкла и пергаменти мръсни на древната ти, страстна воля за смъртта, ще пъплят паяци неуловими, а името ти плахо в самия 
пърхав страх и самота полека ще втъкават… и моят дъх – унила содомия, отвека уморена
ще раздипли в паметта ти с клавишите на стар роял, прашасал, черен, що вечно ще
дотътрям в мазето плесенясало на твоето сърце;

и в мазните мелизми, като сажди, горестта ще тлее винаги във тебе…

Аортата на твойта светлина с рояла ще притисна;

и с думи, от плача ми отковани, прозорците, с решетките от паяжина стара, завинаги 
щe закова…

… На твойта самотата във тишините после ще ровя, дълбоки къртичини в тях ще

дълбая…

дорде…

...седящото и винаги притихнало джудже, по твоите ниши сърдечни, не вземе че

запита:

"По кои изкуства майстор е старият кот?"

АПОРИИ НА НЕЖНОСТТА

… Спи, детенце, спи, та нека в съня ти, във твоята същност да вляза, тъй, както

ти се от мойта утроба отрони; в невинния си кървав детски сън ме пусни, през

всяка негова пора да мина – нека допипам с ръцете си сухи, онова едничко дори,

най-крехкото нещо у тебе, дето

в странни светлини блести –

спи, щурчето ми, заспи – и с тъпия чук на моята майчина алчност нека строша го;

още с първите ти стъпки в кристалния ти, нежен сън…

Спи, мое гарванче бяло, заспивай – вонята на суровата ми завист, ухание от кръв

на птица, лутаща се в мрак е; а мърлявите псета парчетата ще ръфат, останали

след песента и…

Именце мое любимо, в съня си замирай – времената ни са разделени и самотни, и

всяко се мята подобно на риба умираща, хвърлена във пепелта.

Затихвай в съня си, гласчето ми; на мама с люлчината песен личицето си завий –

във нея аз ще сбъдна всички твои страхове…

ПЛАЦЕБО НА МЪГЛАТА

...От черно стъкло изкована ще бъде гората, в която напразно ликът ми ще дириш;

уханието горко на моето отсъствие ще вдишваш само там – за самотата ти

единствено плацебо.

А моят глас – като мъгла – по тебе ще прилепва, тихо ще вие, ще те залива, а до

слуха на сърцето ти думите няма да идват...

Изветрелия дъжд на плача ми, във жажда изгубен, ще пиеш, а аз през твоите пръсти

ще тихо изтичам; във всички посоки – навред – ще се луташ, през мене ще бродиш,

без да ме има...

БЕЗ АТОМ СИЛА НА СОЛТА

…красивата ти мисъл, за която вярваш, че те носи до нещо повече над тебе, ще

лежи, забравена и никому ненужна. A плахата надежда, която денем дори не

признаваш – че нещо след теб ще остане, бавно ще изчезва, подир последния ти

миг. И няма да има почивка за теб, дори и когато красивата ти глава се превърне

в грозен череп, а онзи разум с който удивляваше всички, стане само кафява пръст,

настанила се в кухия ти лоб, а пепелта ти не ще със себе си носи и частица само

от силата на солта…; и мисълта ти моят слух във крясък на пияна кукумявка ще

превърне; в паметта ти изоставена само прилепи ще обитават… От мисленето ти 
не следва никакво битие, а аз ще бъда този, който ще превърне стремежите ти към

безкрайност в празни, от всички множества с тъждествени на себе си обекти,

елементи отчислени; във всички празни класове – сърцето ти – обект; и знаците на

твоите стъпки едва ли ще отхранят смисли повече от текста, дето охлювът оставя

със слузестата своя диря… А копнежът по признания финални, ухания на мъртва 
плът разнася; мечтите светлозарни за откуп срещу времето, разрухата, забравата, са
мъртви и затворени във тъмното мазе на празното сърце и гаснеща душа…

Онази, пък симфония, що искаш от устата ти да зазвучи във ритъма на твоите

слова, неизпълнима ще остане, ще вие вяло – към ония, дето няма никога да слушат.
И словото витиевато с везаните думи, по-празно ще пребъдва и от тишина,

настанала, щом вятърът из улиците празни от своите прегръдки всичко пусне. И

твойта смърт, с пресъхнала утроба, никакво начало няма да роди.

...И както никой няма да напише кантата, дори за кафето, което напразно си

изпил, така онази крайност, дето мислеше си, че те определя, гримаса само крива,

в огледалото на твоята безликост, облечена във странна нищета, е...

ОКЪСАНИТЕ КОРДИ НА АНТИЖИВОТА

Явно е: добре си се зарадвал, щом си посетил танцовата забава на пияните

момиченца...; и странно уголемени са очите ти, и искрят с несветлите зари,

родени с най-плахите лунни лъчи, с които е надничал, ужасен, един невидим 
полумесец, в тъмнината на твоята кървава същност...,

…че не златни форминги и арфи на тиха, белоснежна, вечна нежност вече ще

звънтят в душата ти, а само струните ръждиви на този най-грозен афект,

що наричаш живот, ще висят изпокъсани; и няма с тях да можеш да се обесиш

даже – свири на дзвекащите корди и химните разстроени скандирай, разпявай

одите на горък страх и, нека тоя звяр столик – „поради безсрамието – видим;

невидим в своето коварство”, който в самотата ти израстна, припява в

твойте рани, куци вокализи – в немощта на твоя празен слух.

Не е братство това, което дишат разкривените ти уста из улиците на стъкления

град, и в което се взират твоите очи по огледалата на прозрачните витрини,

тия всеобразни, като Протей, огледала, дето заченах с безспирно бликащото семе

на похотливия си взор – безсрамно вперен във черната вулва на мрака… –

най-близките твои другари, защото поне в тях не можеш да съзреш кошмарите,

дето играят кривите си хора из най-тъмните тунели на твоя хипокамп разстроен…

И вече няма в мене доброта, с която да те галя, и бесните свине на твоя

хаос, дълбоко и навътре в огледалото – едничка рожба, да запирам – свинете,

дето се прескачат и отвъд оградите кални, дори, на твоето плитко сърце.

И от пръстите на моите ръце само острите игли на гордостта ми се показват, които

право във душата ти ще вбивам, да върна там чернилката, от дъното на кухата

черупка, наричана от тебе „обич”, произтекла, и дето ще лекува болестта ти –

чрез евтаназия предвечна…

…и ето, че от много дни и тъй отдавна, любовта ми, като черна и дива маймуна по

камари от черепи се катери – на светли сънища и приказни мечти; обсебена,

обикаля по гробищата хладни на глухата ми памет да прелива върху всеки

гроб от виното горчиво на вчерашното единение и цялост радостна…

КАТО КРЪВТА КРИСТАЛНА НА ВСИЧКИ ГРАДОВЕ

На омразата си в малкото гнездо ще те отгледам. И после ще те пусна, а полета ти

гибелен – към най-горчивото и ярко „Не” ще проследя, ще те последвам; скрит по

пътя ти мълком ще дебна. През очите на другите – аз ще те гледам. Със техния дъх

формалинов – във теб ще се вливам, със тях – фантазъм ефирен – вътре в теб ще

загивам. И както вятъра – лъчиста и кристална кръв на градовете – през теб,

неканен, ще нахлувам, вечно ще ти пърхам във сърцето. А твоят разум – безпомощно

плашило – с ръце сковани нека се опитва да ме гони. Но аз в теб ще се поселя, както

в думите витае самата пустота; в запуснатия храм на твоя ум ще заживея; като

самотна сова в тебе ще снеса яйцето на страха… С метални гласове ще екнат мойте

стъпки в твойта пустота, зачената в страстта ми; из теб ще бродя, и все надолу и

надолу ще слизам вътре в тебе – по стълбите ти тъмни, полирани до блясък, на

скръбта ни вечна, мътна, безконечна...

... В сърцето ти – щом друго сърце пожелаваш – със чукове бесни отвътре ще бия,

със нокти стените ще драскам – котка зла, подивяла и бясна; дверите нежни на

твойте очи ще вечно зазиждам; в най-тъмната крипта ще вляза със крясък, и своите

гневни хоругви аз ще забия в лицето ти отвътре нейде, във каменния зид на гневна

похот, тогава…,

… във мрачните скути на горестна птица навеки, моето име ранено, нека заспи…

БЕЗДЪННИЯТ ХИАТОС НА ТВОЙТА САМОТА

Обвий лицето си с лианите на моя ужас, с бръшляните на страховете ми покрий се.

С плача ми хладен изпълни на свойта самота бездънния хиатос до предел последен –

самият ръб и мрачен хоризонт, където всеки миг трептиш – до бездната последна с

от въздух изкована двер…; един настръхнал кораб със множество безумия, които

трюмовете пълнят, претоварен, изпрати с вика си да доплава на светлата ми лудост

до пристаните тихи… Най-пъстро юродство разпръсквай в градините на мойта скръб;

всели се в нея; и в дланите ми бели име за сърцето си построй… И в мене влез, та

пред лика ти да замлъкнат всички гласове, и разгони ги; бокалите им мръсни

начупи, с които се опиват всяка нощ, потънали във срамен пир, със благия абсент,

за тебе изливаем… Във паметта ми, в пустите галерии дотичай и с острието огнено

на свято помрачение разкъсай на сляпото ми минало картините печални… Навътре,

по-навътре и отвъд, във мен ела, дойди и посети ме, дълбоко във снега на моята

Вълшебна планина…

…В очите на гарваните отразените ни образи вероятно ще изглеждат радостни, та

затуй далече във небето подир тях запрати едно червено хвърчило, непомерно

миришещо на риба.

ЦИГУЛКА, СМЪРТ И СТЕАРИНОВ СВЕТ

Хор на дъждовните утрини и мъгли:

Нощта в ръцете на смъртта предаде

цигулка малка, под пламъка на стара свещ

родена, във заревото кротко

на топящ се стеарин; във тишината

на подземие, притихнало от влага;

от Майстор, млад и помрачен

във за човека най-нещастна вещина…

Смъртта:

Малка цигулка ми сложи в ръцете

една от сестрите ми – хладната нощ;

от длани на Майстор беше я взела,

откъснала – сочен и сладостен плод,

сетне поставила, вместо в калъф,

от дървена плът изваян умело,

в малък ковчег – детски, лек и премерен

Хор:

Той беше събирал от детски очи светлината,

а после рушил на последното

мъртво дърво във гората останало,

древното, снагата с дебела кора.

От същото дърво във тази вечер

той още неща сътворил – дръжка за нож

и солница, малък ковчег – светъл и фин,

в който нежно укрил

истинска любов – единствена…

Цигулката:

Аз вечно ще зрея в безмълвните длани

на старата майка – кротката смърт;

от сочната гръд тишини ще бозая

и в нейните скути, когато полягам,

в омая ще пращам към тихо подземие

моите трели – вълчи рояци –

слуха му да галят 

там Майстор живее –

от мъдрост любовна, съвсем помрачен,

над малък ковчег – за кукла кутия,

всенощно ридае, длетото зарейва далече,

навътре в дървесната гръд, надълбоко,

току пред зениците, пълни със скръб.

Смъртта:

Какво да сторя със телцето малко,

протегнало към шията ми лъскав гриф?

По хордите къси как да засвиря,

как ще го залъгвам и приспивам,

със кой ли монодичен примитив,

в чия ли невидима диря

ноти да търся, или подир

в безброй парчета натрошено огледало,

пръснати във пустата гора, да тичам –

за шепа ноти, бледо отразени? –

не, ще трябва в потира ми черен,

умелият Майстор сам да живее…

Хор:

Върху капака на ковчега малък,

той спомена за свойта древност издълбал:

плач и музика, цигулка и ковчег,

остават само след това дете,

след всичките войни на любовта,

която вярно, някои наричат „звяр“.

Той, звярът, без да пита,

се гнезди в пустотата на сърце,

което е прегърнато

единствено от

предначална

самота.

А надписа (доколкото го помним):

„...Герданите на времето ти скъсах

и всички твои мигове се пръснаха

по подовете мръсни на нощта...“